В сърцето на Варна, алхимиците на звука — Цветан Момчилов и Виктор Проданов създават музика, която не ограничава в условностите на рамки и определения. Цветан Момчилов, познат още като „Chillov“, е музикант, валдхорнист, пианист и композитор, който балансира между класиката, джаза, експеримента. Завършил НУИ „Добри Христов“ във Варна и Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ в София, той печели признание с авторската си музика за съвременен танц и пърформанс, както и с алтернативни проекти и солови албуми, в които темите са свързани със съвременния живот, щастието и природата.
Виктор Проданов, по-известен със сценичното си име xDEx (или SFZ) — електронен артист, се впуска в експериментите със звук в началото на 20-те си години. Той е този, който смесва машините, секвенсорите, ефектите в живото електронно звучене, създавайки специфичен и необичаен диалог със звуците и пространството. Освен, че прави музика с машини, той произвежда в своята работилница и немалка част от авторските синтезатори, с които композира.
При срещата на тези светове, се появява Particules — проект, надскачащ жанровете. Музикалните импровизации, безкрайните аудио експерименти и пресечните линии между акустика и електроника намират израз в албума Escape Path (2024), издаден от лейбъла Mahorka.
Поводът да разговаряме с Виктор и Цветан е участието на Particules в музикалната програма на Третото издание на форума за визуални изкуства Буна, както и предстоящия им пърформанс в рамките на фестивала Sofia Experimental 2025.
Как започна идеята за съвместна работа – кое беше първоначалното „зърно“, което се превърна в проект? Как се запознахте с Виктор?
Цветан: С Виктор се запознахме преди около 10–12 години покрай наши общи познати. Попаднах в студиото му и бях доста впечатлен от ръчно изработените от него модулни системи, синтезатори, MIDI контролери и какво ли не.
Мина доста време, докато започнем да свирим заедно, но един ден, експериментирайки в къщи с нов грануларен ефект, който наскоро си бях купил, започнаха да ми звучат неща, които много ми напомниха за музиката, която съм чувал, че той прави.
Обадих му се с предложение да пробваме да посвирим заедно и да експериментираме, и той се съгласи.
Particules започва като серия джемове, а после записахте Escape Path. Каква част от импровизационната енергия успя да влезе в албума и каква остава „само за сцената“?
Цветан: В рамките на една година, през 2023, записвахме репетициите и след това слушахме записите и обсъждахме. Междувременно направихме и две участия на живо в РеБонкърс и в клуб Cymatic, като през цялото време се опитвахме концептуално да си оформим звученето. В един момент се роди и името на проекта – Particules.
Година след като започнахме да свирим заедно, през зимата на 2024-а, записахме и албума Escape Path в студиото на Виктор. Албумът беше издаден от лейбъла Махорка и мастериран от Мартин Димчев. Важно е да отбележим, че този албум е записан изцяло на живо без да добавяме допълнително звуци или да аранжираме записите.Тази спонтанност и усещане за цялост и хармония са в основата на нашата музикална концепция. Няма нещо, което да е останало зад сцената, открити сме пред публиката и слушателите ни.По време на записите импровизирахме доста и в края избрахме моментите, които най-много ни харесаха.
Как се случва диалогът между валдхорната на Цветан и машините на Виктор – различно ли е, когато свирите за танцуваща публика, или когато правите по-абстрактен саундскейп?
Цветан: Валдхорната определено е характерен елемент на проекта Particules. Поне в България, но и по света валдхорнистите рядко се впускат в подобни приключения. Интересно и изненадващо е, че в Particules валдхорната звучи хомогенно спрямо заобикалящите я звуци и някак е на мястото си. Докато свирим, валдхорната се семплира в реално време през наличните електронни инструменти и това добавя натрупвания към звука, който ползваме в допълнение към живото изпълнение.
Виктор: Не се стремим да бъдем по-танцувални или имерсивни. По-скоро синергията с публиката ни води в определена посока. За нас е важно да бъдем себе си и да сме открити пред слушателите. Записът на албума сам по себе си беше форма на импровизация и комуникация между нас. Записвахме всяка композиция индивидуално; понякога това, което търсихме се появяваше от първи път, понякога преоткривахме композициите докато ги свирим, и ги записвахме по няколко варианта.
Ако трябва да опишете звука на дуета след 5 години – на какво ще прилича или наподобява?
Виктор: В света на електронната музика еволюцията на звука и музикалната технология е постоянна и непредвидимо бърза. Постоянно експериментираме с нови машини, ефекти, техники на работа, авангардни методи за звуков синтезис и манипулации. След време, което не е цел, а единствено предположение, е възможно някой ключови сегашни и бъдещи музикални елементи да кристализират и се превърнат в наш отпечатък. Възможно е и да отплаваме далеч в абстракцията, на границата на наратива, образа и формата. Не затваряме нито една врата…
Варна често е възприемана като „лятна столица на културата“, но независимата сцена невинаги има видимост. Как усещате средата тук – има ли енергия за експериментални проекти или е по-скоро борба за пространство?
Виктор: Борба няма, защото няма пространства. След затварянето на клуб Симатик, сцените на Хале 3 и РеБонкърс, градът е звукова пустиня – поне по отношение на независимата сцена. И е много трудно да спечелиш мениджър на заведение с думите: “Искам да представя един проект, но още работя по него, не съм сигурен как ще бъде възприет от публиката, дори нямам представа дали ще дойдат някакви хора и ако случайно дойдат, дали няма да си тръгнат след 15 минути“… За експериментална музикална сцена във Варна трудно може да се говори, като изключим фестивалната среда. От студиото до сцената пътят е дълъг. Узряването и оформянето на звука отнема време и търпение. Ролята на публиката в този процес – с нейната реакция, критика и обратна връзка е огромна. Така или иначе, артистите винаги ще искат нещо повече. Това е донякъде тяхната роля. Те са една видима, но малка част от цялата екосистема. Освен пространствата, във Варна липсват лейбълите, промоутърите, специализираните издания и журналистите познаващи тази среда и тн, и тн.
В България независимите артисти често разчитат повече на мрежи от приятели и общности, отколкото на институции. Как вие изграждате своята аудитория – чрез записи, лайвове, или лични контакти?
Цветан: Изграждаме аудиторията си с помощта на всяко от изброените. Стараем се да свирим наживо на места, или събития, които харесваме и зад които заставаме. Това обикновено се случва на фестивали и в пространства за съвременно изкуство. Досега сме били част от програмата на пространствата: ТАМ във Велико Търново, РеБонкърс във Варна, клуб Cymatic, както и на фестивалите Буна, Варуша Юг и Радар. На всяко едно от тези места е имало подходяща среда и публика. Музиката ни може да бъде чута в Bandcamp, YouTube и SoundCloud. Може да разгледате и официалният ни сайт на адрес https://particules.me/.
На Буна (05.09.2025) имахте концерт в Римските терми. Как архитектурата и акустиката на термите подреждат мисленето ти за темпо, динамика и пространство?
Виктор: Варна е нашият роден град, тук имаме много познати и приятели, и това определено ни дава смелост и увереност. Тъкмо затова всяко изпълнение във Варна е едно голямо предизвикателство, понеже тук познават звука ни най-добре. В това участие опитахме да предложим някои нови композиции, по които работим в момента. И опитахме да съчетаем емблематичния декор на Термите, усещането за безвремие, което те навяват и сенките и силуетите от пърформанса-дефиле Metaself на Antonia Tochka.
Работите с DIY машини/секвенсери. Кой инструмент от сетъпа е най-„варненски“ по произход/дух и как тази „локалност“ влиза в музиката?
Виктор: Моята работилница за електроника е във Варна, затова всички мои “играчки” са варненчета по произход. Но определено има една музикална машина – нашият “дрон”, който съм използвал на най-много изпълнения в града. Дронът представлява три синхронизирани осцилатора с вълна “трион” и си остана прототип, с всички бъгове, грешки и проблеми за оправяне – някой ден ще изработя следващата му версия… Но това е и чарът на този инструмент, точно както и чарът на Варна е подчертан от някои нейни недостатъци.
Кога една грешка на живо става композиционно решение? Защо пишете музика за сцена, където танцът е словото? Бихте ли опитали да пишете музика за словото в театъра.
Цветан: Грешките са част от израстването ни. Разбира се, в контекста на класическата музика, когато си на сцената, нямаш право на грешки. В импровизационната музика грешките обикновено са породени от желанието да направиш нещо ново, непознато, което не се е случвало преди. И точно така всеки един музикант израства на сцената. Излиза от комфортната си зона и рискува. Музиката за танц е нещо, което се появи изневиделица в моя живот и ме погълна. Имам късмет да работя с утвърдени артисти в сферата на съвременния танц и експериментален театър. Харесвам динамиката на създаване, премиерите и целия екип от артисти, сценографи, осветители, озвучители, дизайнери на костюми, визуални артисти и други.
Ако използваме метафората за ‘кокошката и яйцето’ – кое идва първо във вашата работа: ритъмът или пространството, инструментът или идеята, звукът или моментът?
Цветан: Това, което ни води, е интуицията и вътрешното усещане за свобода.
Преди да започнем да свирим заедно, сме минали през доста различни музикални проекти. Когато започнахме да експериментираме, ни водеше моментът и свободната форма, която от самото начало заложихме в музиката си.Изпробваме максимално много неща, които към момента са ни били актуални, и оставяме време това да отлежи и да преценим какво ни харесва като усещане.
Виктор: Понякога започваме от някой ритъм, понякога ритъмът е последното нещо, което вмъкваме, като си задаваме понякога въпроса: “нужен ли ни е тук някакъв ритъм въобще или само някакъв ритмичен фрагмент”.
Албумът, филмът, книгата, събитието, нещото, което ви е разтърсило напоследък (може да бъде и в социален, политически, икономически контекст ).
Цветан и Виктор-единодушно: Абсолютната апатия на обществото спрямо случващото се в Газа, задържането на Благомир Коцев, банализацията на екстремизма по света.
Кога тъмнината ни е приятелка?
Цветан: Тъмнината ни дарява пространство да чуем детайлите, които светлината заглушава. Когато потъваме в мрак, визията млъква и сетивата ни се отварят към фините резонанси на звука.
Виктор: Тъмнината ни е приятелка, когато усещането за присъствието на Другия е топлина, когато зверовете дремят уморени, когато, отваряйки очи, пред тях ще бъде само тъмното… Когато нашата собствена светлина е приглушена и когато фалшивият позитивизъм не е решение – тогава тъмнината е и убежище – пространство, където можем да сме истински и да се преоткрием, без да помрачаваме живота на Другия.
Как бихте обяснили на едно дете какво точно работите?
Цветан: Свиря на музикални инструменти и правя музика.
Виктор: Тук има едни копченца, аз ги натискам, понякога излизат звуци, понякога се сменят разни други звуци. Няма значение какво и как го правиш, важното е да ти харесва. Останалото е суета.
Разговаря Елица Матеева
Текста е публикуван в оригиналната му версия, линк към оригинала тук:
